Според едно разпространено, но по всяка вероятност погрешно схващане, Юрий Гагарин, обикаляйки в орбита около Земята на „Восток 1“ през 1961 г., казалСпоред едно разпространено, но по всяка вероятност погрешно схващане, Юрий Гагарин, обикаляйки в орбита около Земята на „Восток 1“ през 1961 г., казал: „Не виждам никакъв Бог тук горе“. Така или иначе Бог, както и щастието, е до голяма степен абстракция, която може би малцина са зървали. Разказите на очевидци на двете явления са крайно отвлечени и объркващи, затова човек няма много достоверни факти, от които да почерпи повече информация. Остава най-страшното – сам да тръгнеш да търсиш тези неуловими химери, а малко неща хората ненавиждат повече от това те да си свършат работата.
Ако има такова нещо като guilty pleasure в литературата, то Елизабет Гилбърт е моето забранено празноглаво удоволствие. За мнозина е просто чиклит писателка, която предлага модерна версия на притчата за търсенето на късмет по света в бонбонена опаковка. И все пак. В разговор с една от най-ерудираните жени, които познавам, тя сподели, че чете Исабел Алиенде и много я харесва. Като човек, който никога не е чел въпросната, винаги съм смятала, че тя пише лековати глупости за госпожици, които не знаят какво друго да четат. Това сочи към две неща – че съм самомнителна многознайка и че за свое голямо съжаление редовно попадам в ноктестите лапи на осъждането, без да съм наясно какво точно критикувам. В разговора обаче споделих, че според опита и познанията си човек може да извлече ценна информация отвсякъде и всеки текст таи различни мъдрости за четящите. И осъзнах, че е вярно. Дори Сенека заявява, че не се свени да се обръща към лоши автори, за да почерпи добри цитати.
Започнах с Бог и щастието. Може би всичко винаги започва от там. Всеки от нас, за добро или (по-често) зло, е продукт на своята култура и своето време. Нерядко тичаме с всички сили към цел, която не е наша собствена, и падаме бездиханни накрая, само за да открием, че всъщност въобще не искаме да постигнем това. Ставаме изкупителни жертви пред олтара на ефимерни мечти, които смятаме, че другите ще възприемат като значими. Кланяме се на твърде много мними идоли, защото вулгарното им лустро засенчва матовия отблясък на вътрешния ни ориентир. Когато си дадем сметка, че сме изгубили пътя си, защото светът е станал твърде шумен, ярък и арогантен, за да ни позволи да бродим свободно, мефистофелският смях вече отдавна отеква в ума ни.
Да се върна към Лиз Гилбърт. Разбира се, че не приемам съвсем всичко написано в „Яж, моли се и обичай“ за чиста монета. Част от нещата са твърде трансцедентални, за да говорят на ограничения ми практичен мозък на единствения език, който разбира – този на проверимото. Винаги обаче се вълнувам от хора, които привидно имат всичко (тъй, както го разбира обществото), и се лутат. Това е чума, мисля, която върлува в днешно време повече откогато и да било. Пандемията да правиш, а не да си, взима безброй жертви.
Лиз Гилбърт с доста самоирония и разбиране за човешката природа споделя какво се случва, когато застинеш в този свят на безпредметно бързане и се взреш в самия себе си с кротко удивление. Когато си угодиш и следваш онова по-дълбокото в себе си, след като кажеш на всички да си гледат работата за известно време, защото ти си си най-важен. Защото със себе си ще бъдеш през целия си живот, а всички останали ще приютяваш за по-кратко време. Защото да си щастлив е и отговорност към другите. Щастливите членове на обществото могат да направят нещо повече за него от това да се вторачват в собствената си злочестина. Впрочем Рея Елиас, близка приятелка на Гилбърт, казва, че щастието е нещо прекалено надценявано и екстатично. Удовлетворението е за предпочитане. Балансът е за предпочитание, ще ви покаже Лиз Гилбърт в „Яж, моли се и обичай“. Да се вслушваш в себе си и да не оставяш безспирното бърборене и изисквания на света да те заглушават. Никой друг не знае по-добре от теб.
П.п. И да знаете, че оранжевите бикини не помагат при депресия!...more
Джордж Мартин най-после е озаглавил част от многологията си така, че да ти е ясно, че ще падат глави и ще се изсипват вътрешности (което и без това знДжордж Мартин най-после е озаглавил част от многологията си така, че да ти е ясно, че ще падат глави и ще се изсипват вътрешности (което и без това знаете, след като сте стигнали чак до четвърта книга). Като цяло нелоша част, макар че крехките контрафорси, които поддържат обемистия скелет на фабулата, започват полека-лека да се пропукват. Смятам, че в „Пир за врани“ вече натежава за читателя стремежът на Мартин да представи разгърнато историята на Седемте кралства през погледа на множество различни персонажи, а не обратното, както е традиционно – историята на един-двама души на фона на случващите се около тях събития. Мащабността пуска твърде абстрактни пипала, а хората сме емоционални същества и имаме нужда случващото се да ни бъде предадено от персонажи, които са ни близки и с които се идентифицираме по някакъв начин. Понякога защото копнеем да сме като тях или защото мярваме слабостите, които ненавиждаме в себе си, но тези, които ни оставят равнодушни определено не са печеливша стратегия.
Приятната изненада лично за мен в тази част беше развитието на персонажите на Церсей и Джайм – близнаците, излезли заедно на бял свят и достигнали в любовта си до граници, надхвърлящи братско-сестринската обич, поемат по доста различни пътища. Церсей убедително е още по-алчна, властна и продажна. Така де, осъзнаването, че цял живот си била отвратителна кучка и внезапното превръщане в добър човек са за другите фентъзита и за холивудските бози. Джайм от своя страна намира в себе си отнякъде дълбоко заровената си чест – нещо, което очевидно е погребал с получаването на небезизвестното си прозвище, и действа съобразно нея.
Като се изключат положителните моменти обаче, добавянето на нови герои по-скоро обърква читателя и утежнява излишно разказа, отколкото допринася за цялостната атмосфера. „Ледът се пропуква, господа съдебни заседатели“, би казал един персонаж от съвсем различен роман. Още никак не сте видели всичко....more
Loading...
